Не знам с какво да започна. Имам да ти дам толкова съвети, че свят да ти се завие. Започни с това да си подредиш приоритетите и да си отсееш контактите – около теб има толкова много ненужни хора, които само те дърпат назад, а ти си се вкопчила в тях и не ги пускаш. Да, знам, че компанията ти е важна, знам, че си цениш приятелите, защото много дълго не си ги имала, но повярвай ми – не си струва! От всички тези хора след години ще подържаш контакти само с двама-трима и с времето ще разбереш, че само за тях си е струвало да ти пука. Да, това е другото: моля те, моля те, моля те, спри да се вживяваш толкова в проблемите на другите! Не можеш да оправиш и подредиш живота на всеки, колкото и да ти се иска. Повярвай ми, след години ще се смееш и ще се чудиш как и защо изобщо ти е пукало някога за тези хора. Излизай повече, създай си нови контакти, зарежи я тая компания, дето и без друго нищо не ти дава!

Ще се смееш и на преживяванията си в гимназията като цяло. На това колко много си искала да се харесаш на всички – и точно защото толкова си го искала, не си успяла. Бъди по-толерантна и спри да делиш хората по глупави фактори от типа на музиката, която слушат – понякога това ни най-малко не е от значение. Също така си пооправи речника малко. Да, знам, че си много цветиста и можеш да надпсуваш и каруцар, чието магаре е умряло по средата на пътя, но недей да развяваш това си умение на трансперант. Никак не е добра визитна картичка. И започни да се храниш нормално. Не си дебела, просто трябва малко да се стегнеш. Ще дойде време, когато ще даваш какво ли не, само и само да си пак 48 килограма.

И накрая, това момче, което в момента ти е в главата – и двете знаем, че не го обичаш наистина, нали? Хайде, признай си – ако го обичаше, нямаше да се стараеш да му покажеш, че винаги и във всичко си по-добрата. Не ти е равен, знаеш. Отвори си очите, макар  толкова отчаяно да търсиш любовта и толкова да те е страх да останеш сама. Спокойно, дори пет години по-късно пак няма да си се влюбвала, но пък представа си нямаш колко ще бягаш от връзки. И не, не си струва всичките сълзи, които проливаш за това, че не ти дава това, което искаш. По-късно ще те кара да избираш между бъдещето си и него, ще те поставя на нож с приятелите ти; кажи ми, струва ли си?! И да, след него ще има много други, не е единствения ти шанс. По-късно ще разбереш, че да не си с него е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. Огледай се – нали знаеш колко момчета има около теб, възползвай се максимално! Ученическата любов е хубаво нещо, но пък няколко такива са още по! Колкото повече, толкова повече. Ако не мен, то поне Мечо Пух послушай!

И последно, вече наистина. Остави го на мира малко тоя компютър – няма значение какво и с кого си пишеш по „Скайп“. Нито колко често. Истинското приятелство не се променя, дори хората да не са се чували с месеци. Така че, спри с непрестанните чатове. Нищо не може да замени живия контакт, от мен да знаеш. Така че бързо набирай някого по телефона и бегом към Морската, да пиете бира!

П.П. Идеята за този пост си я „откраднах“ от ето това местенце )

Загубих се. Някъде измежду спиралата и сенките за очи. Някъде в разстоянието Бургас-Бостън.

Загубването е процес. Не става изведнъж, а постепенно и бавно, но въпреки това мълниеносно. Не знаеш нищо за себе си, нито как се е стигнало дотам. Само, че не искаш вече да си такъв. Че трябва да се върнеш някъде много, много назад, когато си бил най-чистата и неподправена версия на себе си. Когато всичко е имало смисъл.

За да се намериш отново.

Когато в устните ми вече няма вятър

И спра да късам кецове от танци.

Когато в дланите ми вече няма огън

И ноктите ми са лакирани в депресия.

Когато в разните-му-там сърца

Зарастнат дупките от токчета

И Слънцето единствено изгрява

От нечие безплътно нежнорусо.

Когато в миглите си не събирам спомени

И цялата съм смели пеперуди.

Някой ден ще се науча да обичам. Обещавам.

Преди около година реших (също както останалите 6 милиарда души на планетата) да си обещавам разни неща. Защото 1-ви януари уж е време да започеш отначало. Така и аз казах, че ще започна процес на self-improvement. Година по-късно равносметката гласи, че макар кирилицата да е основната азбука, която използвам в комуникацията си с други хора, една част от килограмите да са стопени по неведоми пътища, кифленско-женската ми природа да е достигнала небивал разцвет и немския ми да е стотици пъти по-добър, една друга част от обещанията за 2011 са останали неизпълнени. Така например, псувните все още не са напуснали речника ми, макар да съставляват много по-малка част, здравословния начин на живот все още е на светлинни години от мен, а килограмите са изчезнали по-скоро с помощта на магическа бутилка, отколкото с тази на магическа пръчица. 2012 ще е време, в което ще се самопредизвиквам повече – като започнем от Mein Kampf и Ремарк на немски, минем през научаване да обичам (вместо да презирам) зародилата се кифленска част от мен и стигнем до това да поставям себе си и собствените си цели все по-напред. Тази година списъкът ще бъде една идея по-различен и може би една идея по-полезен. Трудно ми е да подредя обещанията в него по важност, затова просто ще се постарая да изпълня всичките. Без повече увъртане – ето ги и тях:

1. Да рискувам повече: може би приоритетно. Защото не искам един ден да се събудя на 80 и сбръчкана и да осъзная, че съм пропуснала живота край себе си, а всичките ми истории да завършват с „не го направих, защото…“

2. Да се науча на самоконтрол: едно време бях специалист в което. Тук включваме ядене на десерти не повече от 3 пъти седмично и отказване на твърдия алкохол. Така вместо „и след като уискито свърши…“, вече историите ми ще съдържат репликата „няколко чаши вино/шампанско/ неизвестен брой коктейли по-късно“. И ще гледам никога да не са повече от 4-5.

3. Да ходя на фитнес поне по 3 пъти на седмица: „здрав дух в здраво тяло“, нали така беше.

4. Да не закъснявам: едно от най-лошите ми качества. Дори да тръгна половин час по-рано, пак ще пристигна с поне 5 минути закъснение, независимо от времевата зона.

За тази година толкова, а в началото на следващата ще видим резултата. Напук на маите.

Започна в Прага с греяно вино и банда щури австрийци. След това ме завъртя като торнадо и ме пренесе в Белгия, Сърбия и Турция. Запозна ме с много нови хора, подари ми прекрасни емоции и невероятни спомени. Помогна ми (до известна степен) да поема контрол над живота си: успях най-сетне да вляза в университет, да се срещна с хора от всички кътчета на света, да завърша първия семестър с приличен успех и дори да понауча немски на сносно ниво. Изстреля ме през океана, та чак до Бостън, съвсем сама, само и само, за да се влюбя в него. Той е прекрасен, страхотен, невероятен и хиляди пъти по-мой от който и да било друг град.

Научи ме как да се справям сама с простичките неща от живота. Когато започнеш да живееш сам, разбираш, че дрехите не се самоизпират и разгадаваш магията, която кара чистите чорапи да се озовават в чекмеджето.  Дава ти усещане за контрол – да разчиташ само и единствено на себе си. Кара те и да пораснеш. Поне малко.

2011 продължи да ме среща със стари приятели и да ми намира нови. Не промени връзките с важните ми хора, макар да ограничи контакта. Създаде прекрасни нови приятелства и затвърди стари такива. Беше година, в която се губех и намирах. Година на опознаване, приемане и заобичване на себе си (повече). Година на пътувания и завръщания. На грешки и изкачване на върхове. Година, която ме направи хиляди пъти по-момиче: научих се да се гримирам, да се обличам по-добре, давах модни съвети, прочетох първия си и последен любовен роман и даже си направих Dreambox със снимки. Година, която ме накара да се видя в нова светлина – като интересната, щурата, вълнуващата. Година, която не ме накара да се влюбя, а заздрави цинизма ми. Година на постигнати цели, която си тръгва, за да направи място на новите 365 дни надежда.

Надежда за щастие.

По Коледа съм различна. Мечтая си за топлина и джинджифилови курабийки. За старомодна камина с приятно пукащи дърва, чийто опияняващ мирис се носи из цялата стая. Мечтая си за каберне във висока кристална чаша. За приказно украсена елха и плейлист от любими коледни песни. За падащи снежинки, свещи и усмивки в полумрака.

По Коледа съм романтична. Искам да вярвам във вълшебства. В това, че декември е пълен с магия, чудеса и случването им. Че е месец на щастие и сбъднати мечти. Искам да вярвам, че няма невъзможни неща. Даже в любовта искам да вярвам – в онази цялостната, всепоглъщащата, която отрича съществуването на въпроси и време.

По Коледа съм някак не-на-себе-си.

Заловиха го, а аз разказах една и съща история с едни и същи подробности повече от 10 пъти за една вечер. Интересен факт за мен е, че когато съм преживяла наситени емоции (били те хубави или не), мозъкът ми спира да функционира нормално – бъркам хронологията на събитията и в главата ми се появяват бели петна, макар с времето всичко да си идва на мястото. Точно затова и звучах объркана. Не можех да предам детайлите точно, бърках последователността им. В крайна сметка успях да възстановя всичко. Дадох точната сума, която ми беше взел, че даже и обясних на колко и какви банкноти е била. Разбира се, те бяха намерени в него и иззети. Трябваше да остана да пренощувам в Пирдоп – искаха да правя разпознаване на сутринта. Самото такова не беше нищо друго, освен пълна пародия. Аз бях в една стая с полицаите, които водеха протокола, а тримата „заподозрени“ бяха извън сградата, наредени пред прозореца. Викаха ги по номер и записваха личните им данни – имена, месторождение, ЕГН. Голямо разпознаване, няма що, имайки предвид, че знаех името на извършителя. Дори да не можех да го разпозная, бях чула името и номера му. След приключването на въпросната процедура, ми съобщиха, че ще го пуснат, поради липса на достатъчно улики. Сякаш разказа ми, точното описание на банкнотите и следата от подметката ми по предното стъкло не бяха достатъчни…. Да не говорим, че ако се бяха опитали, можеха да снемат мои отпечатъци от стъклото, от нетбука му, от дръжките на вратата. Явно това е нищо. Кой пък знае, може да ми е нещо като хоби да обвинявам хора в грабеж и опит за изнасилване навръх Великден?! Всякакви ги има. Все пак ме увериха, че ще се води следствие, че мога да подам граждански иск и да си търся правата.

Не тръгнах по съдилища. Може да е било грешка, но знаех, че разполагам с не повече от 2 месеца – крайно недостатъчно време за български съд да вземе решение. Знаех, че не си струва енергията и парите, които евентуално бих вложила в това. Знаех и че държавата няма да го накаже. Предполагах, че следствието отдавна е прекратено, ако изобщо е било започнато някога. Вчера майка ми ми съобщи, че е получила писмо, адресирано до мен. От Пирдоп. Уведомявали ме, че следствието е прекратено (значи поне е било започнато), защото не било ясно кой е извършителя. Странно, при положение, че не само го разпознах, ами и го заловиха, точно защото знаех самоличността му. Оказва се, че за всичко, което говедото ми причини, е получило само една нощ в участъка. Ех, че било хубаво да си престъпник! Голяма далавера, голямо нещо. Гавриш се с хората, изнудваш ги, ограбваш ги, преспиваш една вечер в участъка и после си гледаш кефа.

Разочарована съм, макар да го очаквах. Не толкова затова, че не си е получил заслуженото заради това, което ми е направил – трудна съм за сломяване и не се давам лесно. По-скоро, защото няма гаранция, че няма да го направи пак. И не се знае дали следващия/следващата ще има моя късмет. Не се знае дали ще го преодолее бързо като мен. Не се знае дали ще се възстанови. Не ми е за парите – пари се изкарват. Ще преживея факта, че около 150 лева си отидоха от портфейла ми. Само че не спирам да си мисля дали щеше да има същата съдба, ако беше успял да ме изнасили. Защото тогава надали щях да приемам цялата случка толкова хладнокръвно, колкото в момента. Не знам дали щях изобщо да го преодолея. А той вероятно пак щеше да се измъкне. Пак щеше да има „неизвестен извършител“ и недостатъчно улики. Можеше даже мен да изкарат виновна. Така де, явно момиче, пътуващо на стоп, облечено в дънки, яке и кецове, крещи „лесен секс“. Винаги е по-лесно да си измиеш ръцете като хвърлиш вината върху жертвата, вместо да си свършиш работата за разнообразие. А и защо да наказваме извършителите, като хората така и така търпят?!

Пиша този текст в израз на своебразен бунт. Като бунт към системата и апатията на нацията. Това е моят начин да кажа, че искам нещата да се променят. Тази история е част от живота ми – искам или не, винаги ще си остане такава. Въпросът е дали ще се повтори и потрети, дали и колко други хора ще имат подобен епизод, дали нещата ще се променят и подобни отпадъци в човешка форма ще си получават заслуженото. Дълбоко пазена тайна е, че това до голяма степен зависи изцяло от нас; че вместо само да лаем, трябва да започнем и да хапем. Всички знаем, че системата е могъщо прецакана, но от нас зависи да я променим. И макар че аз съм си решила проблема чрез Терминал 2, продължава да ми пука.

Пасна ми точно. Като последен чифт дънки на разпродажба. Като Бостън през нощта, Брюксел сутрин и Прага по Коледа. Като чаша Каберне на хубава книга.

Извади на повърхността обсесията ми с 20-те години на миналия век. The Roaring Twenties. Времето, когато никой не спи и всички живеят. Времето на чарлстона, джаза, арт деко и непресъхващите водопади от шампанско. Времето на бохемския лайфстайл в пълния му блясък. И на всичкото отгоре – в Париж, за който от известно време незнайно защо съм се размечтала (вероятно, защото никога не съм ходила). Париж през двайсетте, когато все от някъде ще изскочи я Матис, я Дали, а защо не и Хемингуей или семейство Фицджералд. Отвсякъде дебнат хора на изкуството, носещи със себе си фойерверки лудешка романтика с лек привкус на декаданс…

Размечтах се за безкрайно дълги нощи в Париж, винаги различни и никога скучни. За книги на Фицджералд в ръцете ми, които ме пренасят години назад във време, когато се влюбваш неописуемо лесно и забравяш 2 пъти по. Типично по бохемски. За елегантност, джаз и феерия от събития. Размечтах се. Дотолкова, че обмислям да дам втори шанс на Хемингуей…

Фанфари и вувузели, моля!  Точно днес Негово Величество Моят блог пораства с още една годинка!

През тази негова втора година той, заедно с мен, пътува много, разказа за много различни места из Европа и дори беше пренесен на един океан разстояние в далечен Масачузетс.  През тази година той продължи да бъде моето най-любимо и лично място, където изсипвах всичкия, насъбрал се в главата ми, боклук; преживя загуби и печалби, възохди  и падения.

Надявам се, тази една година да е била по-добра от предишната и съдържанието му да продължава да става все по-значимо и обширно и през следващата. Пожелавам му (или по-точно на себе си) да не отегчава тези от вас, които понякога се спират тук, било то случайно или не, а да забавлява, усмихва и разказва истории – истински, живи, вдъхновяващи.

И понеже, тази дата е рождена също така и за Упи Голдбърг и Джералд Бътлър, нека тук да бъде още по-цветно, забавно и вълнуващо, отколкото предишните две години.

И на всички, на които се случва да се тормозят да ме четат - благодаря ви! Радвам се, че сте тук. ))

Искам торентите да са легални в САЩ и всяка песен, която поискам, магически да се появява в data.bg. Искам да живея в голям (по възможност красив) град, вместо в предградията. Искам сградите в кампуса да с са няколко идеи по-малко грозни и с няколко по-бостънски. Искам да пия червено вино на вечеря и уиски след. Искам палачинките и сладоледът да са с отрицателни калории. Искам безплатни сандвичи от Subway веднъж на ден. Искам немския ми да е достатъчно добър, за да чета Хесе и Ремарк в оригинал. Искам неограничено количество пари и неограничено време в голяма книжарница. Искам чисто нов Mac и нов епизод на Gossip Girl всеки ден.  Искам сутрините ми да започват със силно кафе без захар и кекс с канела, а вечерите ми да завършват като комбинация от хубаво кино и старо уиски. Искам доживотен абонамент за представленията на Broadway и място във VIP-зоната всеки път, когато любима банда има концерт. Искам всеки ден да се събуждам на ново място с нови хора – без минало и настояще, но с бъдеще. Искам нощите ми да са прелюдии към нещо ново, непознато, неизпитано. Искам изгреви на плажа, сутрини в Брюксел и залези в Страсбург. Искам Финландия по Коледа.  Искам коктейл от магия, страст и емоция. Искам мъжете наистина да танцуват така . И Леонардо Дикаприо да е висок 1,90.