Да си поговорим за 2011-та!

Започна в Прага с греяно вино и банда щури австрийци. След това ме завъртя като торнадо и ме пренесе в Белгия, Сърбия и Турция. Запозна ме с много нови хора, подари ми прекрасни емоции и невероятни спомени. Помогна ми (до известна степен) да поема контрол над живота си: успях най-сетне да вляза в университет, да се срещна с хора от всички кътчета на света, да завърша първия семестър с приличен успех и дори да понауча немски на сносно ниво. Изстреля ме през океана, та чак до Бостън, съвсем сама, само и само, за да се влюбя в него. Той е прекрасен, страхотен, невероятен и хиляди пъти по-мой от който и да било друг град.

Научи ме как да се справям сама с простичките неща от живота. Когато започнеш да живееш сам, разбираш, че дрехите не се самоизпират и разгадаваш магията, която кара чистите чорапи да се озовават в чекмеджето.  Дава ти усещане за контрол – да разчиташ само и единствено на себе си. Кара те и да пораснеш. Поне малко.

2011 продължи да ме среща със стари приятели и да ми намира нови. Не промени връзките с важните ми хора, макар да ограничи контакта. Създаде прекрасни нови приятелства и затвърди стари такива. Беше година, в която се губех и намирах. Година на опознаване, приемане и заобичване на себе си (повече). Година на пътувания и завръщания. На грешки и изкачване на върхове. Година, която ме направи хиляди пъти по-момиче: научих се да се гримирам, да се обличам по-добре, давах модни съвети, прочетох първия си и последен любовен роман и даже си направих Dreambox със снимки. Година, която ме накара да се видя в нова светлина – като интересната, щурата, вълнуващата. Година, която не ме накара да се влюбя, а заздрави цинизма ми. Година на постигнати цели, която си тръгва, за да направи място на новите 365 дни надежда.

Надежда за щастие.