Играчка-плачка

Винаги съм била авантюрист. Винаги съм искала да “се забъркам” в някакво приключение – нещо  щуро и непредвидимо. Така и се роди идеята да започна да пътувам на стоп. Нещо ме влечеше в нея. Още от малка намирах определено очарование във вдигналите палци по пътищата хора, които баща ми редовно подминаваше. Беше ми интересно защо го правят – от липса на пари или просто за забавление, за изживяването. Тогава те бяха за мен пълни хипари, щури и диви, превъплътили в себе си пълната свобода. Постепенно мои познати и приятели започнаха да го правят. Тихо им завиждах за факта, че стопират на воля; че бягат от училище, за да го правят; че пътуват; че са свободни. Отдавна исках да го пробвам, но все не се намираше начин или придружител, докато най-накрая една приятелка не реши да ми се върже на акъла. Първият ми стоп беше не особено рискован (все пак бяхме трима), но съдържаше точно онази хипарска романтика, за която копнеех – тази с качването в различни коли, кратките срещи с какви ли не хора, събирането на истории. Умирах си да го повторя, потретя, поентя…

Така миналата седмица със същата моя приятелка поехме към София. Пътувахме двете на отиване, но щях да се връщам сама. Разбира се, лудата ми природа нашепваше “автостоп” през цялото време, макар и Мила няколко пъти категорично да ми забрани да го правя сама. Накрая се реших да взема автобус – държах да се върна в Бургас в рамките на същия ден, в който бях отишла. Затова и се видях в чудо, когато се оказа, че въпросния курс е отменен. “Идеален момент за първия ми самостоятелен стоп”, казах си и хванах такси, с което отидох до изхода на София. Изпъчих гордо палец и започнах да стопирам – ей така, без карта, без много опит и без докторска степен по “География на България”. Затова и се качих на кола, отиваща към Копривщица – откъде да знам, че видиш ли не била в Подбалкана?! Такси беше, което ме учуди, но твърдеше, че пътува като частник. Качвам си се аз – в началото всичко нормално: говорим си някакви празни работи, пуска музика, аз коментирам, че е хубаво, че не е чалга, на няколко пъти ми стана малко подозрително, като ми предлагаше да пием кафе, ама голяма работа – и друг път се е случвало. Нещата обаче загрубяха, когато не ме остави на разклона за Копривщица, както се бяхме разбрали – щял да ме закара на гарата да си хвана някакъв транспорт, че да стигна по-бързо. Свива той покрай някаква табела обозначаваща гара, обаче скоро се пренасяме на черен път. Аз, вече изпаднала в кротък ужас, протестирам. Не спирам да повтарям, че не е това пътя, че се е объркал. Твърди, че е идвал само веднъж, възможно е. Спираме до някакво езеро вдън горите тилилейски. Аз вече съм се панирала до ента степен, ама сега, да не показвам слабост, повишавам тон. Казвам ясно и точно какво искам: да бъда върната на разклона за Копривщица. Той започва да се дразни от демонстрацията ми ала “желязна лейди” и ми нарежда да сляза от колата. След още малко спор, аз решавам да сменя тактиката и със спокоен тон започвам да се извинявам за повишения тон, даже в един момент спекулирам с това че е Великден и го моля да прояви човещина. Копелето започва да се прави на интересно и да ме изнудва за пари. Започват се преговори от моя страна и селски пазарлъци от негова. Взема ми солидна сума, срещу която обещава да ме откара чак до Бургас. Аз се дърпам, не искам да давам парите, но той все пак ги взема. Кара около 100-тина метра и отбива. Иска още пари. Настоявам да ми върне вече взетите, а той се прави на ударен. Бясна, излизам от колата и тръгвам пеша. Мамка му, не знам къде съм и как ще се оправя, но няма да търпя повече! Преследва ме. Прави ми неприлични предложения, само при мисълта за които не само ще му одрайфам колата, ами и ще го удавя в стомашен сок. Обяснява се колко е далече, как няма да стигна скоро и само срещу скромната сума от 50 лева ще ме откара до злополучния разклон. Отказвам да ги дам веднага. Той отказва да кара. Хваща ми раницата. Не мога да я измъкна изпод тлъстите му бакшишовски пръсти. С малко уговорки обаче успявам, аз дипломат ли ще ставам или к’во?! Вадя парите, показвам му ги, но отказвам да ги дам, докато не стигнем. Дърпа ги от ръката ми. Заплашвам, че ако не ме отведе, където трябва, ще скоча в движение. Говедото му гадно се изхилва ехидно и заключва отвътре: “А, да те видя сега къде ще ходиш!” Започвам да се бунтувам и да викам. “Викай, де! Кой ще те чуе тука?” Тлъстата му длан докосва гърдите ми. Е, тук вече не си познал, моето момче! Обръщам се и я изблъсквам. Започвам да го удрям. Изхаквам му един лакът в лицето, като в същото време блъскам с другата ръка стъклото на моята врата. Крещя, че искам да сляза. Не спирам да удрям и блъскам. Вдигам единия си крак и ритам колкото силно мога предното стъкло. Ха, останала ми е малко гъвкавост от времето, когато тренирах Таекуондо! Виждайки какво си е навлякъл на главата, ме пуска да изляза. Продължава да кара успоредно с мен. Говори ми нещо, а аз отвръщам само с думи като “крадец”, “мерзавец”, “изнудвач” и “свиня”. Вдигам едната си ръка. Средният ми пръст никога не е изглеждал по-идеален и дълъг. Най-после ме подминава. Използвам момента да звънна по телефона. Докато обяснявам какво се е случило, виждам, че е спрял колата малко по-нататък на пътя и на всичкото отгоре е излязъл. Извиква нещо в моя посока. Аз съм концентрирана в телефона и нито чувам какво е, нито искам да знам. В един момент се качва в колата и си тръгва. Успявам да се оправя до главния път и дочаквам полицията да ме вземе. Междувременно съм дала описание и данните, които знам за него. Съобщават ми, че са го хванали.

Отървах се само с олекнал портфейл, огромна уплаха (която веднага скрих под непробиваемата преграда на цинизма и хладнокръвието) и няколко счупени нокъта. Нищо друго. Но не спирам да си мисля въпрос на какво е лекото ми измъкване. Колкото и да съм агресивна и буйна, той определено беше по-силен от мен. И макар за момиче да съм си доста “якичка”, все пак можеше да ме надвие – имаше минимум 30 килограма отгоре. Възможно е да е било въпрос на късмет или Вселената да ме пази. И все пак, дали нещата щяха да се развият по този начин, ако вместо на мен беше попаднал на някоя нежна и плаха девойка? На някоя, която нито щеше да крещи, нито да преговаря, а най-малко да тръгне да удря и блъска. На някоя, която не само щеше да се панира от самото начало, но и щеше да го покаже и вероятно да се разплаче. Дали и тя би се измъкнала невредима като мен? Дали щеше изобщо да запази някакво самообладание? Дали нямаше да обясни, че “ще направи всичко” само и само, да я откарат до точното място? И накрая, дали след като “всичкото” е вече свършено, наистина щеше да стигне до някъде?

Разбира се, има и друга страна на нещата. Повечето тихи и плахи девойки изобщо не биха тръгнали да стопират. На тях им липсват тоновете авантюризъм, които природата за добро или лошо е дала на луди глави като мен. Но това далеч не означава, че нищо не може да им се случи. Вярно е, в случая самата аз нося някаква отговорност за случилото се – отговорността, че тръгнах сама на стоп, но не мисля, че с това съм заслужила последвалите събития. Не съм била провокативна или предизвикателно облечена, освен ако за такива не се смятат стандартен тъп общ разговор, последван от упорито мълчание, и моден избор, състоящ се от дънки, кецове, яке и опърпана раница.

Всеки ден четем за изнасилвания, отвличания, убийства. А много често и 3 в 1. Въпросът е колко често жертвата носи вината. Колко често “си го търси”? За мен лично – никога. Аз не исках да ми се случи случка в гората. Не исках да олекна със солидна сума. Не исках да си имам вземане-даване с полицията. Исках просто да се прибера вкъщи за празника.